Обявления и заповеди

Как се казвам? И  приятелите, и душманите ми викат Васил. Васил Венински. Странна фамилия, нали? Прав си. И аз така си мислех доскоро. Не, не, тук се лъжеш. Няма нищо общо с ония кръвоносни съдове. От къде идва тогава? Ще ти кажа, но не ме прекъсвай начесто, че съм на години и току виж съм се отплеснал...

Било е някъде около 1750 година. Тежко, деребейско време. Освен теглото - немотия, болести и какви ли не още други патила. Затуй и моят прадядо Димитър се разболява и си отива млад и зелен – ненавършил трийсет. Слава Богу, че сколасал да остави две семенца – Иван и Мария. И млада вдовица на име Невена, която всички люде в селото галено наричали Вена. Красавица била тя, но му останала вярна до сетния си час. И сам-самичка отгледала и задомила децата. Курназ булка! Тогавашният османски адет казвал, че подир смъртта на млад мъж неговата невеста става глава на ханèто (букв. дом, къща - облагателна единица в империята). Затуй взели да пишат в тефтерите рожбите ѝ ей тъй - Иван Венин, Мария Венина. Демек децата на Вена.

И тъй - като идвали все нови и нови семенца - на 15 януари 1878-а в моето Павелско дошло Освобождението – трийсет и четири години по-рано от другите родопски села и паланки отвъд Рожен. Тогаз към името ни родните власти притурили едно „ски”, та станало Венински.

Когато съм се пръкнал на тоя свят, баща ми отишъл в „родилния дом“ (каменна къщица на 2км. от нас), взел ме на ръце и макар и опиянен от раждането на първо чедо, трезво казал: „Дано стане челяк!” Сетне свалил дебелото си палто, увил ме грижливо и като хванал коня с мама отгоре, тръгнал през еднометровия сняг към къщи. Като стана дума за коня, та се сетих какъв рев му ударих пет години по-късно, когато ни го взеха насила в ТКЗС-то... Очите ми изтекоха и после когато го видях да умира в общата конюшня. Стар и никому ненужен... Тая случка толкоз ме трогна, че когато станах на години, хванах калема.

Какво написах досега ли? Почти нищо. Най-първо се хванах да пиша за училището, чийто корени открих чак в 1832-а. Почти пет години тичах из архиви и библиотеки, изчетох тонове училищна документация, разпитах стотици стари люде, преведох не една и две османо-турски бумаги и тапии, като едновременно чатках и на машината. И стана тъй, че „Павелското училище – светилището от Средните Родопи“(2002) – една обемиста краеведческа работа, излезе от печат за юбилея му. Колко чини – не знам, но експертите от Националния музей на Образованието, я сложиха зад витрините си.

Додето писах книгата, събрах камара авелзамански историйки, случили се през Турско, затуй - ща не ща - взех да ги разказвам. Тъй излязоха „Деребейски времена”(2007) и „Въгленчета от безкрая”(2011). Ако е рекъл Господ, през тази година трябва да види бял свят „Разровена жарава” – третата част от тетралогията за робството.

С ортаци пък спретнахме антологията „От Рупчос до Рожен”(2006), сборниците „Скъпоценни камъчета”(2009) и „Ветрилото на дъгата”(2010), както и пет тома алманаси „Нова българска литература, проза”(2009–2013).

Когато през 2012-а видях името си в енциклопедията „Бележити българи на съвременна България”, ми идеше да викна от радост. Но си замълчах. И за какво ми трябваше да викам? Днес всеки вика...

Имам ли други награди? Намират се, но все още не съм получил най-голямата. Дай Боже да я получа! Коя е тя? Искам ми се някой ден да чуя отгоре: „Голям белелия беше, но стана челяк!”